Епизод - Бенковски

Планината пуста. Дивота и сън е. Вред пространства голи - бърда, урви, тръни. По скалите зеят страшни пукнатини, затулени с храсти - легла на гадини. Сипеи безродни, плешиви бърда, стръмнини без дърве, реки без вода. В пустинята владее някой гробен дух, небосводът гледа шеметен и глух. (2) небосводът гледа шеметен и глух. Из един там глух дол, обрасъл със глогина, сега върви тихо някаква дружина. Вождът е Бенковски. Бенковски е сам! Бенковски я води в пустинята там. Човекът, що даде фаталният знак, и цял народ смело вдигна той на крак. Гласът който каза:"Тръгвайте да мрем! Вдигайте се, братя,аз не ща ярем!" Вдигайте се, братя,аз не ща ярем! Тръгвайте да мрем! Аз не ща ярем! Тръгвайте да мрем! Изведнъж гръм раздаде се от близкият хълм. Като снопове падат трима другари. Кръв димяща, топла, пясъка прошари. И Хаджи Люзгяр бей спря пред Бенковски, погледна чело му, с топла кръв покрито, и очи му страшни, вперени сърдито, и ръка му взела револвера с мощ, като че се готви зарад битка йощ, и уста му бледни, открити към свода, като че ще викнат: СМЪРТ ИЛИ СВОБОДА! И усети почит, и трепет, и студ, и викна уплашен: КОЙ Е ТОЯ ЛУД? Но всички мълчаха. Тогаз от прахта, един труп пошавна,отвори уста. БЕНКОВСКИ СЪМ! - продума, и тихо той умря. Гласът който каза:"Тръгвайте да мрем! Вдигайте се братя,аз не ща ярем!" Вдигайте се братя,аз не ща ярем!